Където бизоните — и туристите — се скитат свободно

„ Надеждата умира последна “, сподели Пол, цифров бродяга с филцова шапка от свински къс. Бяха минали 48 часа, откогато нашата група от осем души потегли пешком в търсене на бизони надълбоко в румънските Карпати. Дотук: нищо.

Бяхме на петдневно пътешестване, проведено от WeWilder, обществено дружество под егидата на WWF, предлагащо шанса да изследваме девствена естествена среда, където пионерски план за наново озеленяване наново въведени бизони, към 200 години откакто са били ловувани до изгубване. Но имаше и освен това: като се изключи че ще видиш диви животни, пътуването обещаваше да възроди и хората.

„ Ще срещнем същинската дивота както в земята, по този начин и надълбоко в себе си “, даде обещание уебсайтът. По време на нашия преход щяхме да тръгнем без съответен маршрут, а по-скоро „ позволихме на следите, които срещаме, да бъдат наша карта, а интуицията ни да бъде наш компас “.

Пътуването стартира с една нощ в WeWilder's “ campus ” покрай село Армениш в югозападна Румъния, където отседнахме в красиви дървени колиби, срещнахме се и вечеряхме с локалните поданици и помогнахме при брането на сливовата им годишна продукция през август. На идната заран бяхме закарани още по-навътре в планината с 4x4, след което тръгнахме за нашето тридневно потапяне в пустинята. Поставяхме спалните си чували към лагерен огън, с брезенти в подготвеност при положение на дъжд, само че без палатки. Уебсайтът загатна опцията да видим вълк и мечка, само че в действителност това беше бизонът, който щяхме да забележим.

Два дни по-късно никой не се разкри, макар най-хубавите старания на Раду Лучиан, който живееше двоен живот като UX дизайнер в Мюнхен и като тракер и снайфър в румънските планини, и съ-водещ Сам Лий, британски фолк артист и наш богохулник свещеник.

Не че не бяхме опитвали. По гледище на нашия лидер бяхме медитирали надълбоко на върха на планинските скали при залез слънце и бдяхме цяла нощ над огъня в нашия лагер, осветявайки алена светлина — незабележима за животните — върху близките дървета, с консерва мечка спрей на готово.

Бяхме напълнили вода от изворите и пихме чайове от ливадни билки бял равнец и дива мащерка. Дори бяхме изключили телефоните си (е, множеството от нас го направиха). Колко по-дълбоко трябваше да отидем, с цел да се потопим в природата, преди бизонът да ни се появи?

Поне имахме пейзажа. Този забутан регион на Румъния е прединдустриална идилия: доста коли към момента са дървени; сеното е подредено в стокове. От подножието на букови гори и сливовите, ябълковите и крушовите градини на локалните до езерото Пояна Руска, земята се издига в ливади в алпийски жанр, по-късно в естествени гори и плешиви върхове.

Бизоните са живели диви тук до началото на 19 век. Преди 10 години WWF Румъния и Rewilding Europe започнаха да вкарват още веднъж животните, главен тип, чиято паша оказва помощ за поддържане на биоразнообразието - и която може да помогне за привличането на туристи и по този начин да обезпечи спомагателен приход за локалните хора. Към днешна дата 120 бизона са докарани от центрове за развъждане в плен. Те бяха последователно освободени и наподобява процъфтяват: броят им към този момент е над 200, съгласно WeWilder.

Когато спряхме, в случай че не беше за медитация върху изгледа, то беше за обсъждане на екскременти

Въпреки това, като се има поради, че се разхождат свободно из 30 000 хектара, намирането им не е даденост. Една вечер организирахме нощна разходка през гората по един, като се редувахме да бъдем водачи и да сканираме гората за скотски очи с фенерчето на алената светлина. Всеки нов водач донесе своята сила: някогашен юрист от Сити й предложи нерешителност и спокойствие; земен деятел разпита храсталака; Раду, лидерът, се втурна през мрака, държейки факела като морски пехотинец, извършващ нахлуване. Изглеждаше обладан от това, което смятах за бизонова тресчица — психическо положение, провокирано от преследването на това неуловимо животно. Ако диви зверове гледаха този смешен церемониал, те бяха задоволително положителни да не се смеят. Въпреки че бухал извика.

През нощта пирувахме. Готвачи от кампуса WeWilder ни изпратиха с обезводнени ястия — ризото с лимон и тиквички, гъбена чорба от лисички, задоволително добра, с цел да бъде сервирана в лондонски ресторант — плюс половин кг смляно кафе и огромна кана за кафе, която да сложим в нашата ултралека опаковки. Толкова доста изискана храна беше взета нагоре в планината, че рискувахме да бъдем рядка група за пешеходен туризъм, която ще излезе по-заоблена, в сравнение с когато се качихме.

Имаше малко дива природа. През деня черните кълвачи се потапят в синьото небе. Будните един изгрев чуха дива свиня. Един ловджия, също незабележим за нас, го беше видял и стреля два пъти, тъкмо както една жена от нашето племе се беше запътила към гората, с цел да отговори на повика на природата. Тя се върна с пепеляво лице.

Продължихме през хълмовете сред нашите разнообразни лагери, беряйки плодове от овощни градини по пътя, преструвайки се на издръжливост по отношение на тежестта на раниците под обедното слънце. Когато спряхме, в случай че не беше за медитация върху гледката, то беше за обсъждане върху екскрементите. Можехме да забележим какъв брой близо е мечката въз основа на свежестта. Наистина можехме да забележим диетата му. Новите изпражнения съдържаха семките на сливите, по-старите семките на дивите череши от предишния месец. Един вълк беше сложил своя маркер на кръстовище, предизвестие за всички, че той има тези кръстовища, ни сподели Раду.

Бизонът също остави улики. Срамежливи по природа, те щяха да се смутят да видят инспекцията на всяко парче от изпражненията им, получено за формиране на корички и мухи. Ако наоколо имаше сплескана трева или следи от копита, това показваше в каква посока се е придвижило стадото. По глоговете се срещаха кичури от бизонова четина. И имаше тяхната миризма, мощна в прашните бани, в които обичаха да се търкалят.

След още една безплодна разходка на зазоряване, Сам, двама млади мъже и аз се отделихме от групата, размахвайки тоягите си, до момента в който не се натъкнахме навръх такава прашна баня. Бизоновата тресчица в този момент ме обхвана и аз се хвърлих в ямата, търкайки гърба си в прахта, искайки да се усещам животно. Очаквах младите мъже от нашето племе също да се причислят, само че вместо това те извадиха телефоните си, с цел да снимат спектакъла.

Покрит в прахуляк, само че невъзмутен, се почувствах по-близо до зверовете, по някакъв метод съумях да усетя естествената им природа път през пейзажа. Залутах се в дълга трева и папрат, където открих една каша, димяща и свежа. Бизоните би трябвало да са на не повече от няколкостотин метра.

Опитах се да подсвирна на другарите си да дойдат да видят тази находка. Подсвиркваха, с цел да ме извикат назад. Разкъсван сред независимо гонене през меча територия или наново присъединение към останалите, бях изплашен да се върна към сигурността на групата.

След три дни крах, взехме решение да останем един спомагателен ден. Раду беше нужен другаде, тъй че Сам пое ролята на водещ лидер. Веднага треската го обхвана.

Той ни водеше километри, до момента в който пътеките на бизоните и кокошките изстиваха. Но се натъкнахме на други неща: необикновени ливадни цветя, вековни дървета и възхитителни срещи. Пред една остаряла дървена лятна къща намерихме извор с кофа под него, с която си наливахме вода през вратовете. Докато го правехме, една стара жена, Юстина, излезе от бараката, последвана от сина си, Йоан. Погъделичкани от типа ни, постлаха едно одеяло и ни поканиха да седнем.

Сам им изпя остаряла британска ария за крушово дърво. Помогнахме да се съберат сливи от дърветата им, които бяха накъсани от възрастта. Харесаха ли бизоните, попитахме? Не, сподели Юстина, те нанесоха вреди на овощните градини.

Отидохме на един финален напрегнат поход, пренебрегвайки съвета на Йоан да тръгнем по пистата до езерото, с цел да поплуваме. Върнахме се назад в гората, минахме през високите шубраци, плъзнахме се по стръмен ливаден бряг и излязохме на поляна. Усетихме придвижване отляво. Имаше Юстина, която ни гледаше, кикотеше се.

Нямаше прогрес. Треската прекъсна. Спуснахме се надолу по хълма, около един благ мъж, който предложи да ни запознае с черната си крава Катерина като идващото най-хубаво нещо.

Тридневният преход беше изпитал всички ни, в положителни и в неприятни връзки. Може би най-голямото избавление беше да се научим да се смеем на личните си заблуди: група британци, с нашите синтетични раници, които се пробват да се преобразят и се спъват. Но също по този начин бяхме научили, че не е нужно да виждаме бизон, с цел да се насладим на връщането обратно във времето към една по-проста селска просвета.

Съблякохме се, нагазихме в езерото и от водата, погледна обратно към терена, който бяхме покрили. Огледахме ливадите, голия рид, овощните градини, горите, надявайки се отвън всякаква вяра, че няма да бъдем измъчвани от отдалечен бизон.

Подробности

Джой Ло Дико беше посетител на WeWilder (). Пътуването с пет нощувки „ Wilderness Trail “ коства €1200 на човек, в това число всички хранения; идващото ще се организира през май 2025 година WeWilder предлага и набор от по-традиционни пътувания и прекарвания, както и вечерен наем на хижи покрай Армениш от £67 на вечер за каюта за двама. Най-близкото летище е на 140 км в Тимишоара; WeWilder може да провежда прехвърляния